След като през последната половин година Дянков, Борисов, Искров и ред други местни икономически светила ни омайваха в ползата и неоспоримостта на поддържането на балансиран бюджет или, още по-добре, на лек излишък, то в края на изминалата седмица нещата едновременно и почти единодушно се промениха. Борисов и Искров се изказаха в пряк текст в полза на лек бюджетен дефицит, а сочените за съветници на премиера Георгиева и Михов също направиха анонси в този дух. Интересна е причината, поради която това се случи. Погледнато исторически, такава рязка промяна на дадена икономическа риторика се е случвала единствено под натиск от външни партньори. Сценарият обикновено беше: нашите хора тук кажат някаква глупост и изглежда, че си вярват, идва Алмуня, Трише или някой друг, поприказват си и идеята вече не е толкова актуална (пример – предишните напъни да влизаме в еврозоната и идеите как с тази цел да се контролира отчетената инфлация). Този път май сценарият не е такъв и причината изведнъж повишаване на бюджетните разходи и реализирането на лек бюджетен дефицит да не е самият дявол остава неясна. Като следствие може да се посочи единствено приемането на тези сигнали като влошаване на положението на Дянков (което някак си съвпадна с анонсирането на вицепремиерски пост за Михов), който проглуши ушите на всички с годишния резултат на бюджета за 2009г. Какъв ще е ефектът от спрените плащания през декември 2009г. върху постъпленията през първите месеци на 2010г. предстои да се види. Има и още един аспект. При наблюдаваното нарастване на бюджетните разходи в останалите страни членки на ЕС, хвалбата с разходната политика, която провеждаш, може да се интерпретира като доволство, че ползваш стимулите, които партньорите реализират или незачитане на принципа за солидарност, който се предполага да е основен в ЕС.


В страната периодично се провеждат дискусии относно въвеждане на еврото в България, справедливостта на критериите от Маастрихт и дали ние ги изпълняваме. Вторачени в номиналното удовлетворяване на прословутите критерии (най-често от типа „ние сме под границата от 60%, но за съжаление сега с тази инфлация не може да приемем еврото”) се пропуска важен аспект на стремежа към членство в еврозоната, а именно, че това е стремеж да се докажеш като стабилна и развита икономика, която гарантира на гражданите на държавата относително висок жизнен стандарт. Вместо това дискусията се фокусира върху поредното вдигане на косвените данъци, които ще увеличат цените, а оттам ще отдалечат и членството ни в ЕЗ. Досега аз не съм виждала какъвто и да е анализ на ползите и негативите, които България ще изпита от едно бързо приемане на еврото. А че негативи ще има би трябвало да е ясно на всички, най-малкото, защото към момента страната е с доста по-различен стандарт на живот в сравнение със средното за страните, приели еврото. Членството ни в зоната няма да ни помогне бързо да наваксаме тази разлика, а предполагам, че това е нещо, което на всички ни се иска да се случи.

Въпреки цялата условност и политически контекст на Маастрихтските критерии, трябва да се има предвид, че тяхната основна цел е да покажат някакво наличие на икономическа кохерентност между страните, приели еврото, както по отношение на структурата на икономиката, така и по отношение на следваната фискална политика в средносрочен и дългосрочен аспект.

Освен наличието на силна външнотърговска обвързаност, начин за сравняване на близостта на две икономики е и функционирането на пазарните механизми в тях. По отношение на продуктовите пазари съм скептична дали структурно сме близо до средно-европейското ниво. През 2007-2008г. световните цени на храните и основни суровини като петрола достигнаха рекордно високи стойности и доведоха до повишаване на инфлацията във всички страни. Шокът беше един и същ както за България, така и за останалите страни членки на ЕС, но ръстът на цените у нас надхвърли значително дори и инфлационния натиск в ЕС10. Различната степен на реакция при един и същ шок поражда съмнения дали пазарните механизми действат по сходен начин. При капиталовите пазари либерализираната капиталова сметка помогна на страната да интегрира в голяма степен финансовата си система с европейската, но ограниченото разпространение на иновативни финансови продукти у нас спира задълбочаването на тази интегрираност. Пазар на труда – поради силните социални и политически аспекти, които обграждат този ресурсов пазар, както и поради индивидуалните характеристики от всяка страна тук е трудно да се говори за конвергиране.

Изводът до тук е, че независимо дали изпълняваме или не Маастрихтските критерии, май ни е малко рано да влизаме в Еврозоната. Друг аспект на проблема е, че при такава структура на икономиката устойчивото изпълнение на критериите ще е силно затруднено.

Тогава защо пък да не влезем в ERMII? Защото не ни пускат. Хубаво е, че местните икономически светила започнаха да си признават, че въпреки че няма формални критерии за приемане във валутния механизъм, нас нещо не ни искат. А и трудно ще ги убедим, дори ако от политическа и комуникационна гледна точка всичко ни беше наред, ако навсякъде разказваме, как валутния механизъм е „чакалнята на еврото“, където като останеш две години и единната валута ти е в кърпа вързана. Не е така, това е (минимално) време, през което да се доказваш, че си близо по отношение на редица аспекти със страните-членки и може да разчиташ на помощ от тяхна страна при определени форсмажорни обстоятелства. Ако икономиката е била близо до тази на еврозоната преди членство в ERMII ще стоиш две години (или по-малко), ако не е, ще стоиш колкото трябва.

Вече е публично известна и причината, поради която страната е получила неформален отказ на неформалното си питане за членство в ERMII – външните неравновесия. Двуцифрен дефицит по текущата сметка, да не говорим за нива около и над 20% от БВП, никъде не се приема за нещо нормално, дори и да е финансиран от ПЧИ. В продължение на няколко години местните власти защитаваха тезата, че дефицита е свързан с растежа и не е проблем. Но на всички беше ясно, че не е устойчив. Новият шлагер сега е, че дефицитът е намалял повече от два пъти и неофициалният аргумент вече не е валиден.

В сегашната ситуация понижаването на дефицита по текущата сметка на платежния баланс не е нещо, което трябва да се посочва изрично в положителна светлина. Това е промяна на модела на икономиката под влияние на външни за нея фактори (икономическата криза), а не поради предприети систематични действия и политики. Корекцията щеше да се случи рано или късно даже и без наличието на световна криза, просто защото моделът на развитие на страната не беше устойчив. В момента чистенето на дисбалансите се случва без активната помощ от страна на държавата. Каква ще е новата конюнктура след разсейването на дима все още не е ясно. Надеждите са да се появи експортно ориентиран икономически растеж, но дали те ще се оправдаят и дали темповете на нарастване ще са достатъчно високи или поне съпоставими с темповете, регистрирани предходни години също не е ясно. Друго нещо, което не е ясно е дали растежът на икономиката ще е достатъчен за да може разликата в стандарта на живот в България и ЕС да се стопява. Към момента не се коментират каквито и да е политики, насочени към ускоряване на реалната конвергенция или  с други думи вероятен сценарий е реализирането на устойчив, но относително нисък растеж. Тогава може и да покриваме Маастрихтските критерии, но ще се движим по много неприятна равновесна траектория.


Утре две илюзии ще загинат. Едната е, че законите в страната имат задължителен характер. Не е така, оказа се, че е препоръчителен. На ЕЦБ скоро й предстои да го разбере от първа ръка. Втората илюзия е, че ръководството на БНБ е надпартийно и независимо от изпълнителната власт. Изборът на ръководство говори друго, имената на избраните също. Лицето, което поддържа топли връзки и с президента, и с министър-председателя и дирижира в сянка назначаването на  послушни парашутисти на ключови места, ще управлява валутния резерв на страната. За наша радост, все още не се използва пълният потенциал на съчетаването на тези две истини. За съжаление, в близките шест години не можем да се надяваме да влезем в ERM II.


Преди известно време прочетох задочните репортажи на Георги Марков. Аналогиите между разказаното в тях и съвременния политически живот и култура бяха повече от плашещи. В много от случаите просто трябваше да се променят имената на героите или името на идеята (например комунизъм или социализъм) да се замени с евро-перспектива или друга евро-ориентирана дума. Няколкото десетилетия, които са изминали от събитията, описани от Марков,  и съвременността сякаш не се бяха случили.

Един от тези ужасяващи аналози е кадруването или поставянето на наши хора на правилните места – от една страна за да им се осигури добър доход и статус в обществото, а от друга за да може да се използват за постигане на определени цели или, ако ситуацията го налага, да се жертват за запазване на ядрото. Отличителната характеристика на тези пионки е, че са склонни да загърбят мнението си на експерти (доколкото го имат) и безкритично да прокарват правилната партийна линия в звената, за които отговарят.

Може би (неформалната) политическа обвързаност на шефът на институцията Х към дадена партия е нещо, което се случва не само в България. При нас обаче, това води до компрометиране на редица институции, затруднена работа с чуждестранните партньори и пречки към определени икономически облаги за страната.

Примерът от миналата година, когато НСИ се сдоби с нов директор. Малко след това от института започнаха да публикуват експресни оценки за БВП. Добри или лоши, тези оценки очевидно неофициално се споделят с представители на изпълнителната власт много преди официално да се оповестят, което автоматично ги прави подходящи за политическа употреба (справка скорошни изказвания на министъра на икономиката), като в същото време не е ясно дали числата са такива, защото данните показват това или защото спад от 3.5% е по-добре от 5.5%.

БНБ е другата институция, където при боравене с данните човек трябва да има едно наум. Прост пример – ревизиите на данни от платежния баланс и по-специално тези за инвестициите в страната. Очевидно такива се налагат по редица причини и са нещо нормално. Рязка ревизия в посока нагоре (с почти 1/3 от неревизираната стойност) за данни от преди 2 години обаче говори за сериозни проблеми или най-малкото следва надлежно да се опишат причините за ревизията.

Проблемите с достоверността на статистиката, на база на която би трябвало да се предприемат макроикономически мерки обаче не са единствените. Сляпото следване на дадена политическа линия без да се проявява достатъчно гъвкавост или да се зачитат правилата на играта води до редица негативни последици за страната. Вече за всички е очевидно, че от ЕК не желаят да комуникират с настоящия министър на финансите и с настоящия министър на регионалното развитие, освен ако не се налага, както и че ръководството на БНБ не се радва на доверие от страна на ЕЦБ. Казано накратко, криза или не, при настоящото управление на страната няма да влезем в ERM II, а премахването на ограниченията върху европейските фондове е малко вероятно.

За съжаление, изгледите за промяна не са добри. Парламента така или иначе до няколко дни ще гласува назначаването на редица шефчета по агенции и институти, а ако се забърза, ще може да постави и правилните хора в БНБ. Предвид имената, които се спрягат за евентуални гуверньори на централната банка, е малко вероятно някой вътре в страната или европейските партньори да повярват в независимостта на тази институция от изпълнителната власт. Дори и при смяна на управляващото мнозинство на тези избори, заявките, които са дадени например в програмата на Синята коалиция, не говорят за смяна на модела на управление по отношение на човешкия ресурс.


В сегашната ситуация на икономическа криза правителства и централни банки по всякакъв начин се опитват да наливат пари в икономиката с надеждата, че банките ще започнат да кредитират реалния сектор, което от своя страна ще помогне за бързото измъкване от кризата. БНБ не прави изключение. От есента на миналата година започна постепенно да освобождава ликвидност в икономиката чрез промяна на минималните задължителни резерви, мерки, които бяха подкрепени и от харчовете на правителството. Това обаче не доведе до нарастване на частния кредит,  който даже отбеляза лек спад през декември.  Това също не е ситуация, уникална за нашата страна. Просто банките навсякъде са много предпазливи.

За да стимулират кредитния канал, от централната ни банка се канят да облекчат регулациите, касаещи рисковите експозиции и провизирането на кредитите. Подобни намерения бяха обявени от гуверньора още по Никулден и напоследък се тиражират отново в медиите от неговия съветник. Аз съм силно скептична дали подобни промени ще доведат до повишаване на склоността на банките да дават пари. В същото време обаче, това със сигурност ще доведе до формално подобряване на качеството на кредитните портфейли и де факто скриване на истинското състояние на активите на банките. В условията на криза, когато коректността на информацията е решаваща и се очаква повишаване на броя на фирмите с проблеми, действията на БНБ биха били като злоупотреба с евтин алкохол, без да се държи сметка за махмурлука на следващата сутрин.


Световната криза, която вече не е само финансова, се дискутира доста напоследък – защо и как е започнала, кой е виновен, как да се измъкнем, какво да направим това да не се повтаря. В тази връзка попаднах на няколко интересни неща. Първото е публикация на ОИСР, в поредния брой на Financial Market Trends. По принцип достъпът е платен, въпреки че конкретната статия не е (линкът е към pdf файл) – The Current Financial Crises: Causes and Policy Issues на Adrian Blundell-Wignall, Paul Atkinson и Se Hoon Lee. В статията хората разказват тяхната теория за причините за финансовата криза, които според тях са както макроикономически, така и свързани с промяна на банковите регулации, но основно промяна на моделът на банкиране. Интересно и забавно написано четиво, особено в частта, където се дават примери с Northern Rock и UBS.

Второто нещо е на сайта на voxeu.org, които са започнали дебат за световната криза. Идеята е да се събират мнения на икономисти относно какво трябва да се направи, за да се оправят нещата. От сайта се надяват по този начин да се разшири и обогати дискусията и тя да придобие наистина глобален характер, както и инициативата да стане водещия форум по тази тема. Форумът има пет основни теми (Макроикономика, Институционални реформи, Финансова регулация, Развитие и Свободни пазари) като всяка тема е със свой модератор. Към момента има няколко доста интересни публикации, нивото е по-високо от това във вестник, но по-широко достъпно от това в специализираните издания.

Последното кратко икономическо нещо не е свързано с кризата. Наскоро ЕЦБ публикува изследване (линк към pdf файл) на тема Current account benchmarks for Central and Eastern Europe: a desperate search? на Michele Ca’Zorzi, Alexander Chudik и Alistair Dieppe. Както показва и заглавието, изследва се като каква трябва да ти е текущата сметка, за да се твърди, че си стабилен. Тъй като България е една от страните, включена в изследването, то това го прави доста интересно за всеки, който се чуди дали трябва да се притеснява от (поне) 24% дефицит или всичко си е в реда на нещата.


През последните няколко години българската икономика акумулира съществени и увеличаващи се външни дисбаланси, които привличат вниманието на анализаторите и обикновено са в центъра на дискусиите за стабилност и устойчивост на икономиката. Анализът на външните дисбаланси обикновено протича по едни доста „технически“ начин. В повечето случаи  властите (а и не само те) обясняват, че е очаквано да се наблюдават дефицити, дори когато износът расте с по-високи темпове от вноса, тъй като обемът на вноса е по-голям от този на износа. Това обяснение е вярно, поне дотолкова, доколкото не е  грешно. Нека обаче избягаме от простата аритметика и потърсим едно по-фундаментално обяснение на наблюдаваните дефицити. Ако разгледаме дефицита по текущата сметка като индикатор за сериозни (и в известен смисъл задълбочаващи се) структурни проблеми в икономиката, то естествено е да се зададе въпросът къде се намира проблемът и на какво може да се дължи той.

След като говорим за външни дисбаланси, първият заподозрян е валутния курс. Какво ако левът е фиксиран на изключително грешно ниво, т.е. той е скъпа валута, което поощрява вноса? Какво ни казват данните – реалният валутен курс поскъпва постоянно след въвеждането на валутен борд, което противоречи на хипотезата, че валутата е надценена. Ако беше така, то реалния курс би се движил в другата посока. Освен това производителността на труда в страната е доста по-ниска от тази в основния търговски партньор (Европейския съюз). Това е вярно дори при цялата условност на понятието производителност на труда, което произтича от факта, че при него се използва остойностен показател (добавена стойност) и така сравнението може да се компрометира от съществени разлики в ценовите равнища. Но дори и ако за приближение за производителността се използва отношението на БВП по паритет на покупателната способност към заети, то производителността на труда в България е около 30% от тази в ЕС. При толкова ниска производителност е по-вероятно валутата на догонващата страна реално да поскъпва, а не обратното (това при презумцията, че има конвергенция). Изводът е, че май не валутния курс ни мъти водата и трябва да търсим друг заподозрян.

Съвсем до скоро дефицитът по текущата сметка се покриваше изцяло от  преки чуждестранни инвестиции. Логиката беше, че (част от) парите, които идват тук, се използват за потребление от внос. Чудесно, но никой не коментираше, че съществените суми, отчетени в платежния баланс по някакъв начин не се отразяваха на инфлационните процеси вътре в страната. Инфлацията оставаше относително ниска (поне предвид милиардите, които влизаха в страната) и доколкото я имаше се движеше предимно от промяна на административните цени и шокове при храните в следствие на лоша реколта или климатични проблеми.  Липсата на ефект върху инфлацията ни кара да проявим любопитство къде отиват тези пари. Парите, които идваха в страната (ПЧИ, финансиране чрез банковия сектор) се насочваха предимно към търговията и строителството – сектори, чиято дейност се реализира основно на вътрешния пазар, по същество не е експортно ориентирана, но създава търсене на вносни продукти. Това е сериозен структурен проблем за икономика, чиито режим на работа зависи съществено от способността и да акумулира чужда валута (тъй като имаме валутен борд) и застрашава случването на хубави неща като устойчив дългосрочен икономически растеж.

Запленени от броя на нулите в идващите пари, властите в страната се хвалеха с всеки нов оповестен проект за изграждането на търговски център. Експортната стратегия, която министерство на икономиката периодично размахва в медиите, общо взето си остава на ниво новина от вчерашния вестник. Проблеми нямаше, всичко беше чудесно, предвиждаше се парите да продължат да идват по същия начин за неопределен период от време. Но през последните месеци  външните потоци доста намаляха, а в някои сектори предполагам даже са спрели. Как реагира правителството на кризата? Увеличава инвестициите в инфраструктурни проекти и строителство. Предвидени са (отново) мерки и за подпомагане на експорта и квалификация на работната сила, но предвид пределно общото им звучене е най-вероятно те да останат (отново) мерки на хартия. В условията на вероятно рязко забавяне на вътрешното търсене повишаване на разходите на правителството е добре дошло. Доколко ефективо, прозрачно и законосъобразно ще се случи това в България е отделен въпрос. Проблемът не е  и че парите ще бъдат похарчени за строителство, а че не се правят реални оценки за икономическите проблеми в страната. Липсват сериозни дискусии по темата имаме ли проблем, не дай си боже структурен,  като най-често срещаният аргумент е, че всичко ни е наред. Нещо повече, прокрадват се мнения за благоприятен ефект от кризата, който се изразява в бързо стопяване на дефицита по текущата сметка. Последният път, когато структурен проблем се решаваше чрез криза беше преди 11-12 години и се съмнявам, че някой иска да повтори упражнението.


Когато Симеон Сакскобургготски споделя, че трябва да си сменим чипа, изказването предизвиква възмущение и гневни реакции. Когато Георги Ангелов казва, че трябва да си повярваме и да положим усилия, всички благоговеят.


Те не са глупави. Имат образователни и научни степени от известни университети по света и у нас. Дипломни и научни ръководители са им били популярни учени в България, хора, които е добре да имат най-малко неутрално мнение за теб. Хора, на които им се очертава светло бъдеще в близката икономическа история на страната.

Те не са глупави. Адаптивни са, съобразяват нещата. Разсъждават. Въпреки че разсъждаването може би не е съвсем същото като мисленето. Но са доста иновативни в доказването на тези, в оборването на аргументи, в даването на правилни отговори.

Те не са глупави. Те са професионалисти. Сериозни хора. Знаят, че с някои неща не е уместно да се правят шеги. С някои неща те просто не могат да се шегуват.

Те не са глупави. Всеки ден спасяват страната. Или поне икономиката й. От лошите. От самозабравилите се. От тези, които искат конкретни отговори. И най-вече от тези, които си позволяват да критикуват. Взимат от съня си, от живота си. Нима не виждаш колко е важно всичко?

Те не са глупави. Те са бъдещето на страната. Те вярват в това.


За съжаление се връщам към фенската тема от преди почти 2 години.

Ситуацията е следната – имате въпросник с въпроси относно икономическото положение в страната – рискове, перспективи, слаби страни, предприети мерки, адресиращи проблемите и рисковете. Въпросите са коректно зададени, интересни, бих казала важни и смислени. Въпроси, на които взимащите решения за икономическата политика е добре да имат точни отговори, даже и ако не могат да представят кой знае колко добре своите решения пред широката публика. Въпроси, които са зададени от българи, работещи в чуждестранна институция.

Каква е реакцията? „Що за българи са тези? Да задават такива въпроси и да поставят страната в неудобно положение! Чии интереси защитават? Срамота!” Някакво замисляне по въпросите по същество? Не, това са грешните въпроси, ние няма да ги дискутираме. За сметка на това ще обясним как проблеми няма, няма и да има, а ако случайно се появят в незнайно бъдеще, ние сме готови да реагираме. Е, не знаем още съвсем как, но лошото така или иначе няма да ни се случи. Ние сме различни.

В тази връзка, не очаквам скоро правителството да започне да се държи адекватно по икономическите (а и правни и социални) въпроси.




Follow

Get every new post delivered to your Inbox.